Блог на група експериментатори
Търсене

Ще пиша за щастието и когато му мине модата

Интервю на Кристина с Хорхе Букай (02.06.2012)

– Да започнем с бърз преглед какво най-много се чете в последните години – през 80-те беше много популярна научната фантастика, през 90-те нашумяха окултните науки и мистиката, после настъпи истерията по чиклита, а в момента на върха са книгите за самопознание, каквито пишете и вие.

– Да, хората все повече търсят учители за личностното развитие. Но това е просто мода. А това значи, че със сигурност ще заглъхне в един момент. Има автори, които пишат само това, което най-много се търси в момента. До вчера са били фантасти, после са се пробвали и в чиклита, сега пишат книги за самопомощ, а утре ще издават биографии на исторически личности, примерно.

– За вас и вашите книги сега е много добър момент, но какво смятате да правите, когато модата на тази тематика отмине?

– Ще продължавам да пиша, дори и да не публикувам повече.  Писането е много голяма част от живота ми и не бих го оставил просто така. И въпреки че го обичам толкова, нищо не може да се сравни с удоволствието, което ми даваше практиката ми на психотерапевт. Това е най-доброто нещо, което съм правил в живота си! В момента не практикувам, защото пътувам много и нямам никакво време, а терапията изисква постоянен контакт лице в лице с пациентите. Може би някой ден, когато остарея и се установя, ще се върна отново към нея.

– В новата си книга „Пътят на сълзите” проповядвате да се научим да приемаме болката. А не е ли най-естественото човешко нещо да се опитваме да я избягваме? Не е ли първичен инстинкт да заобиколим огъня, вместо да скочим в него?

– Не. Има разлика между болка и страдание. Болката е естественият отговор на организма към нещо, което те наранява. Това е заложено от природата. Когато имаш камъче в обувката, ако нещо не те предупреди за това, кракът ти ще се нарани. Страданието обаче не е нещо естествено. Болката е, като да паднеш в пропаст – страданието е да останеш да живееш там. За да го онагледя с твоя пример – нормално е да попаднем в огъня, не е естествено да се оставим да горим в него.

– Искате да кажете, че страдаме, защото ненужно и противоестествено удължаваме болката си?

– Да. Понякога това става по навик. Привичките са нещо удивително. Ето например кръстосай ръцете си пред гърдите. При някои хора десният лакът идва върху другата, при други – левияя. Ето, при теб е десният. Сега опитай да ги кръстосаш отново, но поставяйки лявата ръка отгоре. Виждаш ли какво усилие трябваше да положиш и при това дори се чувстваш неудобно в тази поза, понеже не си свикнала с нея. Това е истината – неудобно е да промениш един навик. Възпитани сме да не мислим, че не можем да понесем болката. А това не е добре за нас.

– След толкова години практика на психотерапевт получихте ли професионална деформация? Например, като се запознаете с някой нов човек, неволно да започнете да сканирате проблемите му?

– Не, аз съм терапевт само в кабинета си. Вкъщи съм глава на семейство, който допуска същите грешки, както всеки един родител,  в бизнес делата – защитник на правата и капитала си, с приятелите си съм по-скоро емоционален…

– Въпреки това като лекар обаче няма как да не „надушвате” проблемите на хората, с които общувате?

– Нека да го обясня така. Боли ме от чуждата болка и затова съм лекар. А не че съм станал чувствителен към чуждата болка вследствие на лекарската ми практика.

– Проповядвате нещо като философия на щастието, вие самият сте се сблъсквали лично с депресията преди време. Споделяте ли сентенцията, че „Човек трябва да е поискал да умре, за да разбере колко красив е животът”?

– Не. Донякъде това страдание може да му е било полезно, за да научи нещо. Но при всички положения не смятам, че трябва да си прищипеш пръста на вратата, за да оцениш колко много неща можеш да правиш с него, докато е здрав. Искам да кажа, че няма нужда да изпадаш в депресия, за да се мотивираш да живееш пълноценно.

– Твърдите, че след смъртта всеки го очаква това, което си представя.  Вие самият какво смятате, че ще стане след вашата?

– Наистина силно вярвам, че след смъртта ще се случи това, което вярваш, че ще ти се случи. Дали ще се преродиш, дали ще отидеш в рая или в ада, дали ще се превърнеш в прах и ще изтлееш… Каквото и да вярваш, е добре, но трябва да имаш определена позиция. Аз лично съм избрал да вярвам, че съм безсмъртен. И това в никакъв случай не означава, че се имам за Господ или нещо подобно.

– Всъщност за почитателите ви сте точно такъв – гуру, съвършен, безпогрешен. Близките ви обаче ви познават заедно с недостатъците, какъв е Хорхе Букай у дома?

– Недостатъците? От тези, които бих ти казал? (Смее се.) Аз съм доста срамежлив, необщителен, никога не споделям. Самотник съм. Не ми харесва да правя нещата, които искам, не търпя критика, никога не правя компромис с желанията си.– А какво правите, когато близките ви недоволстват от това?

– Разбирам ги и им се извинявам. Нищо повече.

– Едно от най-важните послания в книгите ви е, че пътят към щастието е да бъдем самите себе си. Защо според вас обществото постоянно се опитва да ни налага рецепти за щастие – ожени се, създай деца, прекарай си почивката на морето, тръгни си по-рано от офиса…?

– Защото колкото по-еднакви сме, толкова по-предвидими ставаме. А оттам – по-лесно манипулируеми и съответно по-малко опасни. Обществото се опитва да ни контролира, за да не го изненадаме. Приема се, че един свободен човек е опасен. Напротив – най-доброто, което може да се случи на обществото, е да е пълно със свободни хора. Близките ни също са част от този водовъртеж – били са възпитани така, после са възпитали така и нас.

– В книгите си се обявявате против „морала за масова употреба”, според който не трябва да бъдем егоисти, да мислим повече за другите…

– Да, всички ни повтарят, че сме егоисти, за да го опровергаем и да започнем да правим нещата, които искат от нас. Защото, помисли, когато някой ми каже, че съм егоист, то е, защото иска да ме промени, да се държа така, както той предпочита. Е, кой е тогава егоистът?

– Това значи ли, че обществото ни се състои предимно от лицемерни и манипулативни хора?

– Не. Това, че действат така, не значи, че непременно са такива. Вярвам, че хората са добри. Спрямо тази идеологическа позиция психолозите се делим на два лагера и не се разбираме много добре помежду си.

– Една от притчите, която често разказвате, е за един роб, който сънува, че е свободен. Ако вие сте на негово място, бихте ли искали да ви събудят?

– Ако аз съм роб и сънувам най-хубавия сън – че съм свободен, а ти минеш покрай мястото, на което съм заспал, моля те, събуди ме. Не вярвам в благородната лъжа. Предпочитам да прекарам времето си, борейки се с реалността, която не ми харесва, вместо да го пилея в измислен свят. Ти например би предпочела да не те събуждам, знам.

– Да, така е. Като говорим за сънища, те разкриват доста за подсъзнанието на човека.  Какво сънува напоследък един маестро на щастието?

– Преди месец почина един от най-добрите ми приятели, така че в последно време имам много повтарящи се сънища как се срещам с него. Това е отговорът на моето подсъзнание на желанието ми той отново да е около мен.

– Известно е, че сядате да пишете тогава, когато изживявате най-добрите си моменти. А имате ли някакви ритуали, които да помагат на мисълта ви да тече по-леко?

– Писалището ми трябва да е подредено, да имам под ръка блок за рисуване, моливи и гумичка… даже две гумички! Компютърът, разбира се… и малко музика.

– А трябва ли да сте сам задължително?

– Не, не ми пречи, ако има хора около мен. Ако питаш как протича работният процес – пиша малко, после рисувам някаква диаграма или нахвърлям схема и я качвам на компютъра, после се връщам към писането. Като мой читател вероятно знаеш, че обичам да съм илюстративен, да не се ограничавам изключително само до словото като изразно средство.

– Определяте професията си като „професионален помощник”. Какво прави Хорхе Букай, когато има нужда някой да изслуша него?

– Търся професионална помощ. В момента не посещавам сесии, защото нямам нужда. Имах дългогодишен терапевт, той обаче почина преди известно време… Обикновено ми трябват няколко сесии, след което продължавам сам. Всъщност, както признавам и на страниците на книгата, написах „Пътят на сълзите” на базата на това, което съм наблюдавал при пациентите си и философиите за живота, които съм попил. До този момент лично не се бях сблъсквал със загуба на много близък човек. Преди 4 години обаче почина майка ми, толкова дълго време не бях на себе си, че един приятел дойде и ми каза: „Един приятел има много хубава книга, мисля, че ще се почувстваш по-добре, ако я прочетеш.” И ми подаде моята собствена книга! Така започнах да чета това, което сам бях написал, и трябва да призная, че действително ми помогна.

КОЙ Е ТОЙ
Аржентинският психотерапевт и писател е прочут като маестро на щастието. Книгите му, в които разсъждава за това как да обичаме, как да открием себе си и пътя си в живота, са преведени на повече от 25 езика. Заради притчите, с които подкрепя тезите си, често го сравняват с Паулу Коелю. „Той е писател, чиито книги имат терапевтичен ефект. А аз съм един терапевт, който пише”, подчертава Букай. Известният под псевдонима Дебелия пристигна в България значително отслабнал, за да представи новата си книга „Пътят на сълзите”, в която разглежда страданието от неочаквана гледна точка. Букай посещава страната ни за трета поредна година по покана на издателите си у нас „Хермес”.

Интервю на Кристина

Няма коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *