Блог на група експериментатори
Търсене

Няма „изгубено“ поколение – това е едно поколение от зоопарка, пуснато в джунглата

(вижте първата част от интервюто ни с писателя Калин Терзийски ТУК)

Калин Терзийски
Калин Терзийски

Във „Войник“ имаш много интересни разсъждения за моловете – разглеждаш ги не просто като задоволител на консуматорски глад, а средство, с което потискаме избликването на вътрешните ни демони навън.
Не една и две млади новобогаташки (Как се наричат сега тези жени, едно време се наричаха мутреси?) – новите хайлайф дами, да кажем, отиват в мола като терапия. Смятат, че там се лекуват от стреса и разни ей такива неща. Какъв ти стрес? Лекуват се от чувството си за безсмислие. Не могат да разберат, че изпитват екзистенциален ужас от това, че живеят празен, неудовлетворителен живот. Всъщност, не е съвсем празен, пълен е със срам и чувство за вина за това, че са богати, че живеят толкова леко, а другите не са така. Защото много често те произхождат от бедни среди – както повечето хора в България – където моралът определено осъжда хората, които си живеят леко и добре. И за да се справят с това чувство за вина, те свръхкомпенсират, измислят си някакви тегоби, въобразяват си, че живеят тежко и в стрес. „Ох, майко, сега колко имам да ходя…цял ден ще се побъркам да правя покупки!“ И започват да си вярват.
В чиклит романите това се нарича drama queen
Да, да превърнеш себе си в страдалец, за да бъдеш извинен. „Какво ме обвинявате, че съм такъв? Знаете ли аз колко съм нещастен?“
Да си поговорим за протестите, но от по-философска гледна точка. Има една фраза на Атанас Далчев, която ми се струва, че много добре описва ситуацията „Приятно е да бъдеш възмутен – едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш превъзходството си над тях“.

“Измъченият Бакхус” – автопортрет на Калин Терзийски

Освен като страдалци, протестиращите хора се изживяват и като герои. В края на краищата, ако има действително явление, което може да се нарече народ, то той има нужда точно от това. От въодушевление, от единство, от чувство, че прави нещо велико и нещо, което е за добро. Този народ има нужда да усети, че от него зависят неща, да усети, че е достоен, че харесва сам себе си и хората вътре в него се харесват един друг. Да трупа положителни неща, активи. Ние сме натрупали извънредно много пасиви. И не става въпрос за бедност, мизерия или страдания – ние винаги сме се измъквали. Ето, преди 50 години поляците изгубват 6 млн. евреи, руснаците – 30 млн., германците – 10 млн., сърбите – към 2 млн. и т.н. А ние трупаме само срам, унижение и отвращение към себе си. Подлагането ни на всички по-силни сега, трупа още повече срам. И трябва да направим всичко възможно да се измъкнем от всичко това.
Няма ли момент на самозаблуждение, че сме много благородни – добре звучи да кажеш, че си възмутени от тази държава, че искаш по-добро бъдеще за внуците си… Не се ли касае по-скоро за чисто психологическо явление – когато хората излязат на улицата, се повличат от една колективната възбуда – опияняват се от усещането, че предстоят свръхважни събития. По подобен начин се развива еуфорията и на футболните запалянковци, например.
Всички механизми в основата си изглеждат някак пейоративно. Стигнеш ли до глъбините на всяко едно човешко явление, ще стигнеш до една човешка същност, която ние приемаме – не че тя е – за смешна и жалка. Само че човек е именно това – взима енергия за елементарните си биологични нужди, от спящата чернилка, сублимира я, преформулира я и тя се превръща в другите, високите неща.

Повечето книги на Кайо, който преди да стане писател, е бил психиатър и тв сценарист, са автобиографични.
Повечето книги на Кайо, който преди да стане писател, е бил психиатър и тв сценарист, са автобиографични.

Имаше един интересен експеримент на „Вашингтон поуст“, в който изкараха много известен цигулар да свири в метрото. Хората го подминаваха, докато билетите за концерта му в операта на цена от 100 долара, се купуваха като топъл хляб. Дотолкова ли наистина нашите предразсъдъци притъпяват сетивата ни (тоест, приемаме, че няма как в метрото да чуем нещо стойностно, и няма как в операта да слушаме нещо долнокачествено) или по-друг начин би го разтълкувал?
Разбира се, всички неща са в контекст. Само по себе си нищо не е велико, докато някой не го признае за такова. Затова няма велико литературно – или музикално – произведение. Има велики читатели (слушатели), които могат да кажат, че е велико. А ние в България сме едни велики омаловажители. Това е наследството ни от робството. Освободените роби никога няма да позволят на някого да се издигне – защото те знаят жалкото му робско минало. Може да го признаят, само ако е мъртъв – вече не живее низкия им живот, или ако е отишъл в чужбина – тогава вече е от другите, не е роб и боклук. На всеки човек в България, който е искал да блести и да направи нещо повече от масата, е ясно, че другите ще направят всичко възможно да го принизят и да го унищожат, смачкат. Робите не могат да понасят друг роб да бъде нещо повече. И ние, ако ще се борим с нещо, то трябва да е това. С царстващото чувство за безчестие, низост и вечното ни желание да живеем в повсевместно унижение – като се унижаваме един друг и се дърпаме надолу. Това не е точно ниско самочувствие, това е злорадство.
И смяташ, че всичко това идва от турското робство?
Не от него, а от робското самосъзнание на българите по принцип. Под „робско“ аз нямам предвид формалния смисъл на думата – ние не сме били като древногръцките спартански роби, били сме едни унизени и безправни хора и единственото, което ни е свързвало, са били безчестието и унижението. И ние много държим да си напомняме един на друг колко сме безчестни, колко сме жалки, колко сме унизени. „Иван от съседния вход станал министър. Тоя ли бе? Аз съм ебал сестра му!“ Актът на любовта е инструмент за унижение и инструмент да си докажем колко сме нищожни. Ние искаме да сме нищожни. Защото, да си нищожен е адски удобно. От теб не се изисква нищо друго, освен да си жалък. Защото когато си шампион, трябва да се държиш като шампион.
А какво да кажем за комунистическия „брейнуош“? В романа си „Алкохол“ говориш много за поколението на родителите си, което не смята, че им се полага щастие и всичко се заключава в думичката „трябва“.
Това е така, защото защото „трябва“ адски освобождава. Освобождава от изискването на „искам“. Да се изправиш срещу целия свят, да кажеш „Аз искам“ означава такова огромно усилие, такава работа на волята. А когато кажеш „Защото трябва“ се вкарваш в един мързелив и удобен начин. Но това не е плод на комунизма, а на мързела у хората. Отричането на индивидуализма, на желанията, на свободата, е плод на мързела.
Да, но има някаква причина всички хора по това време да са разсъждавали така…kayo-kartina
Е, да, индивидуализмът е бил преследван. Така се появяват такива уродливи идиоми „Този си прави каквото иска“. И тогава се явява зловещият въпрос: а какво прави човек в живота си? Не трябва ли да прави това, което той иска? Ако прави това, което искат другите, какъв е той, ако не слуга и роб? Аз, естествено, бързо мога да оправдая и този израз „Правиш си каквото си искаш“. Това „си“ по-скоро означава човек да се отдаде на така наречените низки страсти – тоест, не прави каквото иска, а каквото иска животното в него, примитивното същество, което има прекалено егоистични и асоциални желания и нужди. Но човек се възпитава, развива, оформя и узрява.

А ако това е бил моделът на мислене на предишните поколения, какъв е моделът  на сегашното?
Много се спекулира с израза „изгубеното поколение“. Няма никакво загубено поколение, това е просто едно поколение, което е захвърлено в дивата природата – браво на Милен Русков за хубавото заглавие – и което се е уплашило от свободата. Социализмът е точно като притчата за животните в зоопарка, пуснати насред джунглата. Те са мършави, жалки, но хранени по някакъв начин и обгрижвани. Изведнъж вратите се отварят и те не могат да се оправят, те са залежали, хилави и най-вече очакват грижи, зависими са от майка-власт, майка-държава и т.н. А навън животните са много силни, много свирепи и много бързи… И не говоря за физическа сила – просто човек може да реши, че няма да бъде жертва и жалко същество. Чувал съм неведнъж, жена, болна от рак в САЩ, ходи на химиотерапия и работи, за да може  да гледа детето си. Въпреки че се задушава, например. Но работи, къде ще ходи? Свършили са парите по здравна каса, която да покрият лечението й. Най-богатата страна в света е Америка и там тези неща са ежедневие. Така че да го духаме ние тук с нашето себеокайване – ние сме животните от бедния и мърляв, но много защитеничък зоопарк, на който отвориха вратите.

Интервю на Кристина

2 Comments

  1. “Имаше един интересен експеримент на „Вашингтон поуст“, в който изкараха много известен цигулар да свири в метрото. Хората го подминаваха, докато билетите за концерта му в операта на цена от 100 долара, се купуваха като топъл хляб. Дотолкова ли наистина нашите предразсъдъци притъпяват сетивата ни (тоест, приемаме, че няма как в метрото да чуем нещо стойностно, и няма как в операта да слушаме нещо долнокачествено) или по-друг начин би го разтълкувал?”
    Не съм съгласна с това заключение, пък и примерът/експеримиентът е твърде плитко замислен. В големи градове като Вашингтон и Ню Йорк например, животът е изключително динамичен, а разстоянията големи. Особено добре тази динамика проличава в метрото. Там си, за да отидеш на работа или по работа и обикновено бързаш, а не си айляк, тръгнал да се наслаждава на свободното си време. Определено не става дума за ПОДМИНАВАНЕ. Дори и Господ да ми доведат да свири в метрото, най-много да изслушам няколко парчета и да изпусна един влак, после – бегом у дома или на работа, при това аз съм ценител на музиката. Девет часа работен ден, плюс два, три часа за път и домашни задължения са достатъчно силна програма. От друга страна в метрото е пълно с музиканти, те са част от подземното ни всекидневие, едни доставят удоволствие, други дразнят ухото, но това е един неизбежен фон. Ако съм почитател на определен вид музика, имам достатъчно финансови средства и време ще намеря начин да отида на концерт, за да се насладя на качествено изпълнение в подходяща обстановка. Метрото не е място за меломани, а за бързо придвижване. И това не е ПРЕДРАЗСЪДЪК, това е факт

  2. Асоциацията ми хареса за обгрижваните животни, пуснати в джунглата.
    Но ми липсва продължението на историята и затова се включвам тук.
    Преди известно време в поредния ми спор за подценяване и уважение с възрастни предприемачи от Европа, направих следното заключение: Аз съм на около 40год.,половината ми живот премина в усвояване на знания за успех в една иконимическа система.Другата половина преминава в саморазвитие за успех в друга система. Смея да твърдя, че голяма част от животните в зоопарка, се справяме нелошо в джунглата. Не бива да забравяме, че ритъмът за усвояване на знания за новата за нас система е тройно по-висок. Това трябва да ни служи като мотив за повече себеуважение и самочувствие при борбата ни в джунглата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *